Little MONKEY

Мунка, малката маймунка

от Николай Зидаров


В Африка, на лов през юни
срещнах всякакви маймуни.
Както в джунглите вървях,
със една се запознах.
Гледам: орехче човърка,
дъвче и през сълзи мърка.
Плаче под едно дърво -
а защо и за какво?

Сред камили светлорунни,
сред чакали и маймуни,
в африканските места
беше най-щастлива тя.
Скиташе в горите стари,
имаше безброй другари.
Ала днес край Нил тъжи -
никой с нея не дружи!

Вред из Африка голяма
няма свои!
свои няма!
Ех, виновна ли е тя,
че беда я сполетя?
Там сред палмите и дюните
я отбягват и маймуните.
Възмутен шебек ръмжи:
- Ноктите си изрежи!
Смее се една камила:
- Откога не си се мила?
Срамота е,
срамота -
я изтъркай си врата!
Зебрата и се чумери,
че я гледа,
че я мери,
па и виква най-подир:
- Цялата си в кал и кир!
Траква зъби крокодила:
- Ще завъдиш въшки, мила!
Носорога,
еднорога
казва със усмивка строга:
- Аз не мога,
аз не мога
да дружа с такива днес
в тоя лес!
Кротичката антилопа
тихо шепне, с крак и тропа:
- Я не ми гали косите
с лапите си неумити!
А и слона,
а и слона,
си смени към нея тона
и като в тръба с хобота
свирна нота подир нота:
- Тра-та-та! Не ме язди!
Козината ти смърди!
Костенурката излиза
в миг от костената риза,
проговаря с глас сърдит:
- Ще те хване дифтерит!
И жирафът, смръщил взори,
като лекар заговори:
- Трябва
ред и чистота
тук
по нашите места!
- Ала-бала!
В кал е спала! -
запелтечи папагала.
Ехото -
планински телефон,
всичко съобщи
от
склон
на склон!

А маймунката все мели:
- Стига врели,
некипели!
Ум не искам. За това
имам собствена глава.
Носорога,
еднорога,
викна гневно: - Пък и спори!
Трябва да и се повтори!
Кипна слона от вълнение:
- Недоразумение!
- Недоразумение!
- Ала-бала -
папагала
закрещя. -
Горделивка стана тя!
Със рубашка на черти,
ядно зебрата пръхти:
- От съжителка такава
и леса се замърсява!
Кротката камила рече:
- Щом си мърла, стой далече!
А шебекът, скрит зад храста,
викна: - Ще те хване краста!
Кипна даже костенурката:
- Жалко, че ми няма хурката,
да те почна по ушите,
по ушите,
неумити!
Зарева с юнашка
сила
сред реката
крокодила:
- Ти опашка
о върбата
завържи;
с мида
или керемида
кожата си изстържи!
- Чакай! - птицата камилска
викна виком седем пъти:
- Тя, съседе, ще размъти
и водата нилска!
А маймунката ни мръсна
разговора в миг прекъсна:
- Хм! Не искам да ви зная!
Нито с вас пък ще играя!
- Ала-бала! Ала-бала! -
папагала
се засмя
и гората занемя.

Крачи тя и се нервира:
няма мира,
няма мира -
вред неволя я сподиря!
Смее и се от сърце
малко горско езерце.
- Кой се хили? - Мунка викна,
към водата в миг надникна.
Гледа тя и поглед втрещи:
там... маймунка и се блещи -
грозна,
чорлава,
сърдита,
сред вода, пък неумита!
Изпръхтя нарочно тя
и оная изпръхтя.
Щом пък завъртя език -
другата повтори в миг.
Тропна с крак. Изви глава.
Другата - и тя това.
Кресна Мунка във закана,
па се хвърли: - Ще те хвана!
Ала нещо май я сграбчи,
не маймунка, а арапче.
За крака дори я стисна.
- Ой, загивам! - Мунка писна.
Тегли се, врещи и дращи,
падат късите и гащи.
И спасила се едва,
тя побягва презглава.
А след нея,
а след нея
езерцето пък се смее:
- В мен огледа се, но на,
тя дори не се позна!

Тича Мунка и трепери,
в миг на палма се намери.
Шари с поглед и пръхти,
врат върти -
ще мъсти!
Но с какво ли?
С длани голи?
Зърна сред листата горе,
че виси кокосов орех.
Ядно лапа завъртя
и замери слона тя.
Па захвърли с всичка сила
орех и към крокодила.
На жирафа каза с яд:
- Ех, че смешльо дълговрат!
Прякор всекиму намира,
с орехи го бомбардира.
Блещи се,
очи върти -
ха иди търпи я ти!

Както спеше на дървото,
някой дръпна и ухото.
Кой?
жирафът дългокрак
бе я дебнал в този мрак.
Ужасена се замята,
тупна Мунка на земята.
Тръсна рошава глава
и от болка изрева.
Но с хобот я пипна слона
и преметна я през клона.
Носорогът ядно с рог
блъсна мръсния хълбок.
- Ала-бала! -
папагала,
закълва,
закълва,
неумитата глава
и след Мунка закрещя...
Ох, едва спаси се тя!
Сред бмбуковите клони
плаче,
хълца,
сълзи рони...

Срещнах миналата есен
пощальона - щърка шарен.
Под крилото беше скрил
плик голям с печат от Нил.
Върху лист от бяла свила
пишеше ми крокодила.
Праща снимки - с южен блясък,
с палми,
с пирамиди,
с пясък.
Някой снимал Нил, така че
с нашите колоездачи
в снимката се появил
и самият крокодил.
Помнел срещата ни ланска
с Мунка - рожба африканска.
Пращала ми тя привет
и дори един портрет.
И разказа крокодила
как се изхитрил,
та маймунката насила,
натопил
във Нил.
И ми дава разрешение
Мунките патила,
патила
и теглила
да опиша в заключение.

Мракът джунглите покрива.
Тихо.
Африка заспива.
Стинат жежки ветрове,
лягат птици,
зверове.
Бди като око луната -
кой е буден в тъмнината?
Сънено люлее Нил
дремещия
крокодил.
А наметнал си балтона,
спи, подпрян на кедър, слона.
Сред клонака е заспал
шареният папагал.
Гърбицата не свалила,
хърка морната камила.
Щъркелът заспал е пак
прав
на десния си крак.
Костенурката голяма
спи във костена пижама.
И унася сън дълбок
тромавия
носорог.
Сивата камилска птица -
скрила в пясъка главица.
И под лунните лъчи
даже
ехото
мълчи.
А звездите, в златни лодки,
мигат сънени и кротки.
Тъй притихнал е светът -
спят животни,
птици спят.
Само Мунка гурелива
на дървото не заспива.
Страшна жажда я мори!
Как ще чака
до зори?

Щом изгря зората бяла,
Мунка слезе премаляла.
И през храсти
и бодил
се дотътри
чак до Нил.
Както беше врат превила,
в миг я сграбчи крокодила.
Начаса повика той
риби люспести безброй.
В сряда те я натопиха
до четвъртък-
миха,
триха.
В петък подир обед вече
мътен,
кален
Нил потече.
Търкаха я триста пъти,
та затуй се Нил размъти!
Ей я - бодра и измита,
като никога честита.
Реши пухкави коси -
тоалета си
гласи...
Пък съседите - какви са,
всеки с лапа я здрависа.
Развълнуваният слон
даже стори и поклон:
- Ти ли беше - я запита -
кална,
мръсна,
неумита?
- Аз! - отвърна тя едвам
и въздъхна си от срам.
Тъй, с маймунската въздишка
свършва тази малка книжка.
Спирам своя разказ тук
чак до нова вест от юг.