30.12.2010 г.

Мечо



Моят Мечо е готвач
Галина Златина

На зелената полянка
са поседнали на сянка
Лиско, Таралежко, Зайо
слушат Мече как мечтае.

-Братчета, сега навред
има круши, гъби, мед ...
но когато дойде зима
няма ядене да има.

Нека под дъба гигант
да направим ресторант.
Аз съм майстор, готвя вкусно,
баници въртя изкусно.

Палачинки, яйца рохки,
кренвирш с пържени картофки.
Имам специалитет -
торта с ягоди и мед.

Сняг дебел навън ще трупа
а при нас във ресторанта
ще е топло и уютно,
ще е пълно със клиенти.

Готвенето е магия.
Аз ще готвя, а пък вие
от рецепти не разбирате
затова ще им сервирате.

Сняг вали и вятър духа,
побеля дъба гигант
и клиенти надойдоха
в мечовия ресторант

Но готвачът им къде е?
Сетиха се. Щом тъй вее,
щом белеят преспи вън
заспал е Мечо зимен сън.

Аз не съм такава поспалана
и ще готвя вместо мама.



25.12.2010 г.

27.11.2010 г.

Три мечета, три братлета


Три мечета, три братлета

Петър Милев


Сред горите на Балкана, посред Мечата поляна, бяла къщичка се гуши между двете диви круши. Тук живеят три братлета – малки палави мечета. Всяка сутрин буди Слънчо Мечо, Рошльо и Медунчо.
- Съмна вече, стига сън! Хей, момчета, хайде вън! – Слънчо мечовците кани вън на росните поляни.
Двете братчета добрички търкат сънени очички – няма време да се дреме, за гимнастика е време!
А пък Рошльо – мързелан, презглава завит с юрган, сутрин все се излежава – рано е, защо да става?
Мечо и Медунчо – хоп! – скачат в бистрия поток. Мият със сапун лицето, трият с гъбата вратлето, с душ студен се закаляват, ден след ден по-здрави стават. Рошльо гледа от вратата – не обича той водата.
А след плуване и сън сладко се закусва вън. На верандата голяма маса вече е заслана. Сядат братчетата двете с питки медени в ръцете.
- Рошльо, да закусим трима. Мед и топли питки има…
- Бързам, чакат ме игрите! – грабнал круши неизмити, хуква Рошльо из горите. Цял ден с мръсния Глиганчо скита Рошльо-повлеканчо – изпотен и запъхтян, мърляв, рошав, изподран.
Щом закуската привърши, Мечо и Медунчо бързо купичките си измиха, къщичката подредиха.
- Хей, Медунчо – каза Мечо, - гъбките ни свършват вече. Знам едно местенце скрито, с гъбки цялото покрито. Искаш ли до този лес излет да направим днес?
Мечо сандвичи направи, мед да сложи на забрави и със раниците леки двете братчета поеха по планинските пътеки към Игликина поляна – горе, чак навръх Балкана.
Гъбки вкусни насъбраха, мащерка за чай набраха, и глогинки, и малинки, и узрели боровинки.
Свършва хубавият ден.
Слънчо гасне уморен. Двете братчета се връщат с пълни ранички към къщи.
Първо в кухнята отиват и ръцете си измиват. Мечо масата нарежда, през прозореца поглежда:
- Рошльо пак ще закъснее! Где се туй мече пилее?
- Кой го знае где се скита и за нас дори не пита. Аз съм гладен до премала, мога да излапам хала. Дай да хапнем до насита топла гъбена чорбица и филийка с лютеница. А накрая да си хруснем дренки и малини вкусни. Ето ги – добре измити, с капчици роса покрити… Хайде, Мечо, сядай вече! – гладният Медунчо рече.
Мечовците не забравят след вечеря що да правят, за да имат здрави зъбки, млечнобели като гъбки. Грабват четка във ръка, паста в другата ръка, търкат, търкат, след това дълго плакнат със вода.
После двете чисти братчета лягат в своите креватчета. Рой звездици трепкат вън:
- Мечовци, приятен сън!
***
С тихи стъпки мълчешком към притихналия дом кой ли се промъква там? Рошльо – скитникът голям. Бутва лекичко вратата, тихо вмъква се в кревата. Гладен, мръсен, под юргана в миг захърква мързелана…
Дните нижат се подред. Рошльо не признава ред. Сутрин, вечер гладен ходи, неумит и мръсен броди. Той сапуна страшно мрази, но накрая зле загази!
Рошльо с треска тежка легна, болест лоша го налегна. Огън пари му главата и горчи му във устата. Пъшка нашият герой, посред нощ надава вой:
- Зле съм братчета, станете! Помощ бързо намерете!
С “Бърза помощ” отдалече тук пристигна доктор Мечев. Болният видя и каза:
- Всичко туй е от зараза! Щом си скаран с чистотата, болест ще те сполети в отплата!
И режим, ако не спазва строго, Рошльо ще си пати много.
Мина месец, после три… Рошльо тъй се промени!
Сред горите на Балкана, посред Мечата поляна, скачат Мечо и Медунчо, около един ... Сладунчо. Той на Рошльо не прилича – ред и чистота обича. Спретнат, чист и пременен среща всеки слънчев ден.

Коледни мишлета



24.11.2010 г.

Имаш ли любимец?


Тази публикация е един вид анкета. Ще ми се да разбера вие какво мислите за нещата, които правя. Има ли някоя моя играчка, която да се е запечатала в съзнанието ви? Кажете коя ви допада най-много.
Аз съм много критична към себе си и са малко играчките, който си харесвам 100%. Но за да се развивам и усъвършенствам, е нужно да погледна на нещата и през вашите очи. Ще се радвам на вашата конструктивна критика. Въобще няма да се обидя, ако споделите и какво не ви харесва в стила ми :)
Разбира се някой от вас ще получи за подарък играчка от мен. Ще стане ясно кой, на 26.01.2011г.

Предварително ви благодаря за отделеното време и искрените ви мнения! :)

22.11.2010 г.

Коледно мече





Това сладко коледно мече се продава.
Ще можете да го откриете на 11 и 12 декември от 11:00 до 18:00ч. в зала 4 на НДК
:)

18.11.2010 г.

СТАНИ ДЖУДЖЕ


За съжаление Дядо Коледа не може да смогне с подаръците за всички дечица. Има нужда от повече джуджета. Нека помогнем на децата от домовете с един поне малко по-добър живот.

Движение на Българските Майки и тази година организира БЛАГОТВОРИТЕЛЕН БАЗАР с ръчно изработени сувенири. Колкото повече джуджета им помагат - толкова повече детски усмивки ще има. СТАНИ ДЖУДЖЕ И ТИ!





За повече информация: тук и тук

30.10.2010 г.

Благодаря!


Хей,
вие, които надзъртате в моето кътче,
вие, които харесвате моите неща,
вие, които ми вдъхнахте увереност,
точно на вас искам да БЛАГОДАРЯ!


7.10.2010 г.

Снежанка

СНЕЖАНКА И СЛАДОЛЕДЪТ
Максим Асенов

Слънцето пръска жар и на сянка.
Мира не дава то на Снежанка.
Тя е на гости на своята леля –
в село пристигна още в неделя
и се затюхка за сладолед.

Някои викат:
– Нямаш късмет!
Други пък бърчат своето чело:
– Тук не е София.
– Тука е село.

– Село? –
тя кима. –
Туй е известно.
В село отглеждат жито и чесън.
Сеят пшеница и слънчоглед.
Ала не сеят ли тук сладолед?

– Как да го сеем?
– Ние сме прости.
– Ние посрещаме столични гости.
Сели сме жито, сели сме лен,
ала не знаем сладоледът студен
как се засява и как се копае.
Ха, разкажи тази тайна каква е!

Бърчи Снежанка замислено чело:
– У-у-у, че сте прости! Хора от село.
Вземате захар – цяла паница,
и я засявате вместо пшеница.
Сетне засявате бучици лед
и избуява бял сладолед.

– Браво, момиче! –
те й подават
пълна паница със захар
– Засявай!
– Ето и кофа пълна със лед –
сей и жъни си, и яж сладолед!

Тръгна да сее тя сладоледа.
Младо и старо излезе да гледа.
Старците цъкат с уста и намигат.
Тичат, подсмърчат край тях дечурлига.
Гледат момичето важно как сее
и си представят как се люлее
цяло море сладоледени чашки,
как си похапват всички юнашки…


Свърши момичето свойта сеитба –
време ще дойде и за беритба.
Ала Снежанка е умна и знае –
трябва след седмица да го копае.
И подир седмица грабна мотика.

– Браво, момиче! –
всички й викат.
И се подсмихват. И си намигат.
Тичат след нея орляк дечурлига.

А подир месец със сърп във ръката
тръгна да жъне тя със децата.
Крачат край лена, край слънчогледа.
Няма и помен от сладоледа.

И се надига в нея обида.
Всичко обраснало във паламида.

Сред паламидата някакъв чичко
спрял и ги чака с бяла количка.

Вика им:
– Идвайте! –
И вдига юнашки
пълни догоре сладоледени чашки.
Гледа Снежанка към чичкото, гледа:
сигурно той е обрал сладоледа.


...
Ето и новите одежди на г-ца Снежанка:



17.09.2010 г.

Хитрото мишленце


ХИТРОТО МИШЛЕНЦЕ
Веса Паспалеева

Орехчета скрила
баба във торбата
но мишле пробило
дупчица в средата.

Джобчето догоре
пълнило мишлето,
хрупкало си сладко,
без да го усетят…

Кога двечки, трички,
кога десетина –
пълната торбичка
стана половина! ...

Най-подире празна
виснала торбата,
смаяла се баба,
ахнала горката!

Хитрото мишленце
гледало зад скрина,
смяло се, играло
цялата година…

10.09.2010 г.

Зайчето Пухчо





_____________
Пухчо можете да откриете тук.

Розово коте



KOTE
Даниел Дончев


Розови ушички, белички мустачки -
котенце ти мое,
толкова си сладко!
Когато аз те милвам,
ти щастливо мъркаш.
Иначе по цял ден
сладко спиш и хъркаш.
Нощем пък, вместо да легнеш,
ти из къщи мишки дебнеш,
но за твоя жалост най-голяма
вкъщи мишки няма.

8.09.2010 г.

ЧРД Мими!

Ех, как лети времето... Точно преди една година първата ми ръчнонаправена кукла беше готова и моята Вики я гушкаше щастлива. ЧРД Мими!

Шия играчки от една година и като погледна назад, забелязвам доста неща. Аз съм много критична към себе си и винаги има нещо, което е трябвало да е направено по-добре. Правила съм доста грешки и съм се учила от тях. Все пак, няма идеални неща.

И така, почерпете се моля:



Ахнахте ли при вида на тези кексчета? Ако си мислите, че са дело на дългогодишен сладкар от чужбина, жестоко се лъжете :) Просто жената си има златни ръце!
http://www.flickr.com/photos/44782197@N07/

3.09.2010 г.

Анна


Анна бърборана
бръкна в буркана
с буквички и ето
че върху детето
всичко се изсипа,
почна то да хлипа.
А пък наш`та Анна -
тази калпазана,
го успокоява,
буквички му дава.
-Виж, таз жълтичката
първа е сред всички!
Тя е в най-любимите ти
две еднакви срички.



______________
Анна можете да откриете тук.

30.08.2010 г.

Безценното камъче

/българска народна приказка/


Дядо Павел бил овчар. Имал си кошара в балкана и затварял нощем десетина овце в кошарата. Имал си колиба с покрив от плочи, а в колибата - едно коте и едно пате. Само си нямал дядо Павел балканецът светилник - да му свети нощно време. Веднъж дядо Павел, като вървял подир стадото си, на една поляна край гората чул писък - сякаш тънка свирка свирила жална песен. Навлязъл в шумака, да разбере какво има, и видял, че гората гори и пращи, а край един обгорял пън се гърчи в пламъците пъстро гущерче и пищи.
- Овчарко - продумало гущерчето, като го зърнало, - братко, помогни ми да изляза от огъня!
Дядо Павел отвърнал:
- Да ти помогна, но как да нагазя в тая жар? Ще ми изгорят краката!
- Тогава подай тоягата си - аз ще се хвана за нея, а ти че изтегли.
Дядо Павел протегнал дългата си овчарска тояга, гущерчето стъпило на нея и се измъкнало от огъня.
- Искам да ти се отплатя - продумало гущерчето, като дошло на себе си, - ела подире ми!
- Какво ще ми дадеш? - попитал дядо Павел.
- Аз съм чедо - рекло гущерчето - на гущерския цар. Моят баща живее в една дълбока и тъмна пещера. На короната му има девет безценни камъчета, които светят като девет слънца. Ще ти дам едното.
Тръгнало гущерчето по тревата надолу към реката, потеглил подире му старецът. Вървели, що вървели - стигнали до пещерата.
- Ти почакай тук, пък аз ще ида за камъка! - продумало гущерчето.
Дядо Павел седнал на земята. Свечерило се вече. Додето гущерчето излезе - станало тъмно. Най-сетне то се показало с безценното камъче в уста. Когато излязло - цялата поляна наоколо грейнала. Птичките от околните дървета трепнали с криле и зачуруликали. Те помислили, че вече се е съмнало и слънцето е огряло.
- Вземи туй камъче и си иди в колибата. Трябва да ти кажа, че туй камъче не е само за светене. То може да прави и други работи. Когато стигнеш вкъщи, почукай с камъчето три пъти по земята и речи:
- Да ми дойде туй и туй! - Каквото поискаш, ще ти дойде.
Взел дядо Павел светлото камъче и го погледнал: то било голямо колкото лешник. Пуснал го в торбата си и кривнал към колибата. Заварил стадото си пред кошарата, а патето и котето чакали до прага. Прибрал си овцете старецът, влязъл в колибата и извадил камъчето. Като светнало онуй ми ти камъче - цялата колиба озарило. Котето и патето си затулили с лапички очите - да не ослепеят. Дядо Павел се навечерял и си рекъл:
- Защо ми трябва други работи да искам от камъчето, когато си имам всичко: и колиба, и овце, и сиренце, ето сега и светлинка ми грейна на трапезата.
Легнал си да спи. Ала сън не му дохождал. Почнал да си мисли: "Защо пък да не опитам камъчето? Я да поискам нещо! Какво ли да поискам, какво ли да поискам - ще поискам един мраморен дворец."
Станал от постелята, посегнал към камъчето, което си светело на полицата. Взел го, чукнал го три пъти по земята и рекъл:
- Да ми дойде тука един мраморен дворец!
Додето изрече тия думи - ето че колибата се отместила, загубила се някъде и на мястото й се появил чуден мраморен дворец. Стените на стаите били от огледала, съдовете от чисто злато, а столовете и масите - от слонова кост. Учудил се старецът, разходил се по стаите, разгледал ги и легнал на едно меко пухено легло. Скрил камъчето в пазвата си.
Не щеш ли, нея вечер дошъл да го навести съседът му Иван.
- Дойдох - рекъл Иван - да те видя жив ли си и да си поприказваме, защото не ми се спеше тая нощ. Какво е туй чудо? Не мога да повярвам на очите си! Кой ти издигна тоя дворец?
- Камъчето - отвърнал дядо Павел и се усмихнал.
- Кое камъче? Я дай да видя туй камъче!
Дядо Павел бръкнал в пазвата си, извадил камъчето и му го подал. Иван го разгледал и попитал:
- Ами как построи туй малко камъче такъв дворец?
Дядо Павел му разправил как и си прибрал камъчето. Приказвали, що приказвали,почнали да се прозяват.
- Остани да нощуваш, Иване, в моя дом - поканил дядо Павел съседа си.
- Къде ще легна?
- Легни до мене на тоя пух!
Легнал Иван до стареца и почнал да слухти. Чакал стопанинът да захърка. Щом дядо Павел захъркал, Иван бръкнал в пазвата му взел камъчето, чукнал го три пъти на земята и рекъл:
- Да дойдат четирима кралимарковци, да вземат този дворец и да го отнесат отвън Дунава!
Додето изрече тия думи, явили се четирима кралимарковци, вдигнали двореца и го понесли. Иван с камъчето поел подире им, а дядо Павел останал. Кога се събудил сутринта - погледнал наоколо и що да види? - няма никакъв дворец, няма го и безценното камъче. Само вехтата плочена колиба, котето и патето. Заплакал старецът с два реда сълзи. Нажалили се овцете и блейнали. Домъчняло на котето, докривяло и на патето.



- Искаш ли да идем отвъд Дунава за дядовото камъче? - казало котето.
- Искам - съгласило се патето.
Тръгнали. Извървели цялата Дунавска равнина, стигнали широката тиха река Дунав.
- Аз мога да плувам - рекло патето, - а ти не можеш. Качвай се на гърба ми да те пренеса отвъд!
Качило се котето върху гърба на своето другарче, а патето преплувало отвъд. Повървели още малко, стигнали двореца. Промъкнали се в градината и влезли през един отворен прозорец. Заварили Иван - спи на пухеното легло, а камъчето скрил под езика си. Те разбрали, че то е там, защото в Ивановото гърло блещукала светлинка.
- Как да го взема от устата му? - попитало патето.
- Ще ти кажа как - отвърнало котето. - Аз ще натопя опашката си в кратунката с червения пипер и ще погладя с нея Ивановия нос. Иван ще кихне и камъчето ще падне от устата му.
Както рекло, тъй сторило котето. Натопило опашката си в пипера, погладило Ивановия нос, Иван кихнал и камъчето изскочило от устата му. Котето го грабнало и хукнало да бяга. Подире му се завтекло патето. Бягали, бягали, стигнали пак до Дунава. Котето яхнало патето и патето заплувало. Насред Дунава патето се обадило:
- Какво е туй чудно камъче, дай да го видя!
- Не може сега - ще го изтървем във водата. Когато излезем на брега, ще го гледаш.
- Дай го сега или ще се гмурна във водата и ти ще се удавиш! - заграчило патето.
Котето се уплашило и рекло:
- Дръж!
Патето посегнало да вземе камъчето с крачето си, ала го изтървало. Камъчето цамбурнало във водата и потънало.
Излезли двете животинки на брега и заплакали.
Минал един рибар с въдица и ги запитал:
- Котенце, патенце, защо плачете?
- Гладни сме - измяукало котето.


Рибарят пуснал въдицата във водата, хванал една голяма риба и я дал на патето и котето.
- На - рекъл им той - че да не плачете!
Котето и патето отнесли рибата във върбалака, почнали да ядат и какво, мислите, намерили в корема й? Намерили камъчето. Рибата стояла във водата с отворено гърло и щом патето изтървало камъчето, тя го налапала.
Зарадвали се много животинките, затепкали пак през Дунавското поле, извървели го и стигнали дядовата Павлова кошара. Дядо Павел лежал на замята и плачел. Търкулнали камъчето до главата му. Тогава изведнъж дядовите Павлови очи светнали. Грабнал старецът камъчето, чукнал с него три пъти по земята и викнал:
- Искам тука Иван - вързан в един чувал!
Додето изрече тия думи - напреде му се изтърсил един чувал, а вътре - Иван. Грабнал си тоягата дядо Павел и - тупа-лупа - дръпнал на Иван един бой, па го развързал и го изпроводил да си ходи.
След туй старият овчар си прибрал камъчето в кесията и рекъл:
- Не ми трябва никакъв дворец, защото Иван ще го открадне пак. Зная му нрава.
И тръгнал подир овцете си. Всяка вечер слагал камъчето на полицата - да му свети. А когато се поминал, гущерчето влязло в колибата и пак си прибрало камъчето.